Какво означава да си “Никога достатъчен” – интервю със Симона Стоева

Какво означава да си “Никога достатъчен”

– интервю със Симона Стоева

Досега не съм опитвала нещо подобно, а като сложим и дългият период, в който не съм писала мисля, че все пак ще се получи интересно както за вас така и за мен. За да не се получи невъзможно дълъг пост ще остава всички останали думи за ревюто на книгата, а сега ви оставям просто да четете. Няма нужда от представяне, защото Симона е част от нашето общество и дори да не сте се запознали с книгата и може да ви е интересно какво още има да каже.

Първо искам да ти благодаря, че отделяш време да ми отговориш, особено когато се намирам за пълен аматьор в задаването на въпроси, но както се казва за всичко си има първи път, най-вероятно това са клишираните въпроси, които всички ти задават, но аз като един обикновен читател се вълнувам от простите, но не по малко важни неща. От къде да започна…

Може би първият ми въпрос е малко от главата за краката, но още преди да започна да чета книга или да знам каквото и да е било за нея се запитах, защо точно Теа и Джей Пи определено доста не характерно за български имена?

Както съм казвала, когато започнах да пиша ''Никога достатъчни'' нямах цялата история, нямах представа кои са героите, какво обичат и срещу какво негодуват, но знаех къде завършва разказът за тях. Имах изписани последните два реда и някак си ми стояха много семпло без никакво обръщение. Затова реших, че героите трябва да си имат прякори, които при последната им среща, да ги издадат, че не са се забравили.

Теа ми е любимо име от дете и от тогава знам, че означава богиня. Джей Пи е просто съкращение от латинското изписване на Йордан-Павел. И тук не ми беше трудно да го избера, предвид, че създадох Джей Пи като герой, който не харесва много неща за семейството си. Реших, че и името ще е едно от тях. От там идеята за богинята и странникът, си се намери сама.

Споменавайки български имена няма как да не те попитам защо избра да пишеш именно за България, признавам че за мен беше една приятна променя да чета за места, които познавам, но как точно дойде самата идея за мястото?

 Винаги ми е била чужда идеята да искам да бъда съвременен български писател, а да не искам да пиша за България. Намирам някакво вътрешно противоречие в това. Затова и никога не съм се колебала трябва ли да пиша за български герои, за българската среда, дори за българска любов. :D

Варна е мястото, в което съм родена и израснала. В София съм живяла като дете и градът винаги ме е държал буден с въпроса ''ами, ако бях пораснала там''. Смесих двете локации с любимите ми неща от тях и обстановката оживя.

Тук е момента да вметна и един от клишираните въпроси, но винаги ми е било интересно как отговарят другите. Как точно започна всичко, идеята за книгата, героите сюжета, всички онези малки детайли?

Бях на гости при баба ми. Пиехме следобедно кафе с нея и със сестра ми и тя започна да разказва истории за живота на хора, които познавам. В една от тези истории ни сподели, че един мъж и една жена са се срещнали след години раздяла на една спирка във Варна. От тогава подновяват контакта си, събират се, създават си дом и семейство и до момента продължават да са заедно, въпреки годините раздяла.

Мисля, че това беше първият момент, в който получих истинско вдъхновение. Любопитството ми продължи, много нови разкази допълниха пропуските и историята се нареди. Голяма част от ключовите моменти в книгата са реално случили се събития.

И така. Пречупих историята през собствената си емоция и когато писах се водих от въпроса ''какво ли е било да си на тяхно място''. Детайлите се появяваха междувременно. Те са тези, които се синхронизират с личното ми възприятие за света.

Имало ли е моменти, в които си се оприличавала на някого от героите ли просто да си усещала, че описваш свой близки в историята?

Знаех, че говоря за познати, но се дистанцирах от това и във всеки от тях сложих по нещо от себе си. Щом се открих в героите, ми остана само да бъда честна докрай.  Може би и затова процесът на писане на книгата беше толкова лек.

Може би този въпрос е по-личен, но имаше ли определен човек, на когато даде пръв да прочете книгата?

Сестра ми четеше книгата още докато я писах и ми беше най-своевременният коректив за сюжета. Когато написах книгата, първо я изпратих на близка моя приятелка. Честно казано, заради това мое решение, книгата изобщо влезе в печат. Въпросната ми приятелка беше катализаторът за издаване и съм убедена, че доникъде нямаше да стигна без нейната еуфория.

И сега, за да не бягам от клишетата няма как да не попитам и за издаването в България, всички знаем, че борбата е голяма можеш ли да разкажеш малко повече за това как се случва всичко?

Трудно. Никога не съм разбирала защо изобщо трябва да има борба, при положение, че има толкова много издателства в България.

Въпреки това ме радва фактът, че в последните години доста по-често се дава шанс на прохождащите писатели. Създава се шум, шумът поражда ехо, а на него внимание се обръща. Надеждата ми е, че тази тенденция, ще продължи и че все повече плахи мечтатели ще успяват да се превръщат в реализирани писатели.

Докато съм на темата с издаването, трябва да кажа че корицата е толкова сладка, че не мога да спра да я гледам, как се роди идеята за нея?

Хаха, дори ще ти изпратя и първите варианти на корицата, които си разработих сама. После с помощта на графичния дизайнер от издателството и с моите виждания за нещата, успяхме да съгласуваме идеите си.

Исках корицата да крещи от цветове и да носи някаква емоция. Все пак това беше и единственото нещо, което исках да постигна с романа – да развълнувам.

Залезите са ми любими. Морето е бряг на няколко паралела в романа. Лавандулата пък е символът на отдаденост, на непорочност, на невиност.  Исках да предам заряда на историята още от корицата.

Какво би посъветвала всички, които обичат да пишат, но смятат че има кой да ги чете?

Съветвам всеки един, който усеща вътрешен порив да пише и изпитва неутолима жажда да поставя дума до дума след дума – нека просто го прави. Винаги ще има някой, който да чете, а когато написаното е изживяно и лично, няма как да остане незабелязано.

И един последен въпрос, смяташ ли да продължиш да пишеш ?

Съвсем скоро смятам да завърша втората си книга. Всъщност ми остават четири глави до края ѝ. След нея имам идея за друга, после за още една... :D Така, че, да. Аз съм от хората, които вярват в любовта. Когато веднъж заобичам, обичам силно, предано и дълго. И с писането съм така.

Благодаря ти още веднъж, че изчете и отговори на въпросите ми и ти пожелавам много успех за напред, стискам палци скоро да видим още една красива история по рафтовете в книжарницата. 

Блога на Симона и инстаграм профила и.