Дете на пустинята - Олуин Хамилтън

Дете на пустинята

Олуин Хамилтън

Всичко започва с една зора над пустинята. Всяка приказка започва с имало едно време, всяка приказка крие в себе си по-една необикновена история за някой застанал лице в лице с чудовищата в главата си. Но Дъстуок не е място, което да ти предостави възможността да се изправиш срещу себе си, особено ако си никой, особено ако си жена. Амани няма друг избор освен да живее единствено с историите за онзи вълнуващ, различен живот, които се води зад врати на малкият и затвор. Ами ако, така продължава всяка добра история. Ами ако, получиш възможността да избягаш, било то с едно напълно непознато момче. Ами ако, извън стените на твоят затвор те очаква нещо, още по-опасно, магия, в която вече никой не вярва, тайни, които дори не си подозирал, че съществуват. Ами ако, бягството е само началото на една война, в която Амани трябва да избере на коя страна да застане, но най-вече да разбере коя е. Дали иска да е поредното безгласно момиче или да стане едно с пустинята. Да се превърне в буря…

***

Още, когато книгата излезе на пазара изпитвах онази нужда да разбера за какво става въпрос. Но мина месец, после още няколко, а аз така и не стигах до книгата. Но независимо, че толкова дълго я отлагах, продължаваше да ме човърка въпросът дали нещо в нея може да ме изненада. Обожавам да опознавам нови места, а някак си онзи чар на Ориента, винаги ми напомня за приказките на Шехерезада. Сама идея за пустинята и тайните, които крие може да ти влезе под кожата. Точно това и очаквах от “Дете на пустинята”, мистерия, магия и любов. Точно с тези три думи бих описала цялата история, това е от онези книги, които може да седнете и да прочетете на един дъх, но въпреки това да не си развалите удоволствието от самото четене.

“Беше ми ужасно трудно да се доверя на момче с такава усмивка. Усмивка, която ме караше незабавно да го последвам из всички места, за които бе ми разказал, и която в същото време ми даваше увереност, че това би било грешка.”

Но ако трябва да посоча само едно нещо, което наистина успя да ме изненада в книгата, е как авторката е успяла да изгради Амани. Всички знаем, че жените не винаги имат право на глас, особено в азиатските държави, а малко или много тази книга създава един много подобен на нашият свят. И в центърът на този свят да поставиш едно момиче, което знае как да си играе с огъня, беше причината да прочета книгата. Затова тя ми направи такова силно впечатление, не защото реално успях да я опозная достатъчно, а просто защото уважавах решенията й. Тя наистина е по-скоро барут, от колкото момиче.

“Ти си тази страна, Амани – промълви по-тихо той. – Ти си по-жива от каквото и да е по тези земи. Ти си огън и барут, винаги с пръст на спусъка.”

Колкото да Джин, нашият мистериозен чужденец в историята, мога да ви кажа само едно, той е онова момче, което винаги изниква в главата ви, когато става дума за шейх или арабски принц. Самото му излъчване е точно такова, не надуто, но все пак с достойнство, смело, но не до пълна глупост. Хареса ми също това, че двамата намираха баланс по между си, особено когато са на ръба.

“Бях дете на пустинята. Мислих си, че знам всичко за живота. Грешах.”

Цялата история наистина е създадена като една приказка, всички онези създания като джинове, духове и каквото още се сетите, от история разказвана край огъня, се превръща в реалност. Олуин Хамилтън просто е успяла да смеси реалността и приказното. Успяла е да изгради един свят, в които историите оживяват, където всеки трябва да намери своето място, където всеки заслужава да е равен. Мога да завърша това ревю само с едно изречение. А вие готови ли сте да се присъедините към въстанието?